В българския език двете думи не са синоними, макар да се употребяват така. Пословицата е завършено изречение със завършен извод — „Бързата работа — срам за майстора“, „Каквото повикало, такова се обадило“. Поговорката е устойчив израз без извод, който само назовава нещо — „от дъжд на вятър“, „тихата вода“, „на страха очите“. Първата поучава, втората описва. И двете са анонимни, устни и кратки, и именно заради краткия си вид се запомнят без усилие и се предават без училище.
Съдържанието им е изцяло земно. Най-многобройни са пословиците за труда: за мярката, за реда, за безполезната бързина, за стойността на свършеното. До тях стоят тези за бедността — понякога горчиви, понякога цинични, защото бедният в тях е и хитър, и подозрителен. Има цял пласт за съседа и за междата, защото в селото най-честият конфликт е за земя, вода или път. Има и пословици за властта, обикновено скептични: силният се страхува от онзи, който няма какво да губи.
Най-ясно изразената философия в този корпус е взаимността. „Каквото повикало, такова се обадило“ твърди, че светът връща със същата мярка. „Който копае гроб другиму, сам пада в него“ добавя, че злото се обръща срещу своя автор и без намеса отвън. Това не е вяра в карма, а наблюдение върху малка общност, в която всеки помни кой какво е направил и в която репутацията е реален ресурс. В такъв свят справедливостта не идва от съд, а от паметта на съседите.