В народната представа доброто и злото не са две равностойни начала, които си поделят вселената. Доброто е ред — установен, повтаряем, свързан с времето и с мярката. То се вижда в работа, свършена навреме, в дума, която се държи, в дял, който не се отнема, и в задължение, което се изплаща. Злото започва там, където този ред бъде нарушен: от завист, от присвоено без право, от обида, от забравен дълг към мъртвите или към съседа. Затова народната етика е по-скоро етика на мярката, отколкото на абсолютното добро и абсолютното зло.
Показателно е, че в приказките злото рядко се побеждава с по-голяма сила. Героят надхитрява, търпи, изпълнява условие, получава помощ от животно или от старец. Силата в тези разкази е подозрителна: който разчита само на нея, губи. Това не е пацифизъм, а практическо наблюдение — в селския свят по-силният често е и по-арогантен, а арогантният пропуска подробност и загива от нея. Умът и мярката струват повече от юмрука, защото могат да се повторят утре.
Свръхестественото в тези разкази е населено с фигури, които не са просто „лоши“. Дяволът и шейтанът подмамват, сключват сделка и я изкривяват; караконджулът излиза в дванадесетте мръсни дни между Коледа и Йордановден, когато светът е временно „некръстен“; таласъмът пази изоставен дом и наказва натрапника; самодивите и змеят могат да дарят здраве, песен или късмет, но и да отнемат. Опасното тук е непредвидимото, а не злото като принцип. Затова с тези същества се преговаря — с дар, с мълчание, с точно изпълнен обичай, с правилна дума на правилното място.