Философията на науката в България се развива в сянката на институцията. Основното ѝ място е Институтът по философия при Българската академия на науките, а рамката до 1989 година е диалектическият материализъм. Това означава, че изследователят не започва от чист лист: той трябва да обясни работата си с понятията на официалната философия и едва после да добави собствен принос. Границата между убеждение и приспособяване е била тънка и невинаги ясна.
Преди Втората световна война подобна специалност няма. Димитър Михалчев се занимава с теория на познанието и логика, но не създава школа по философия на науката. Интересът към научния метод се появява по-скоро в популярните книги за относителността и квантовата механика, отколкото в университетските курсове. Това е важно: полето се ражда от срещата на физиката с философията, а не от вътрешно развитие на философската катедра.
Азаря Поликаров е ключовата фигура. Роден през 1921 година в София, той публикува още като гимназист работи по квантова механика и си кореспондира с Алберт Айнщайн. През 1941 година издава „Увод в теорията на относителността“, а през 1942-ра — „От Коперник до Айнщайн“. Следва физика в Московския университет, после се насочва към философия, логика и методология на познанието. Тази двойна подготовка ще определи целия му стил.