Екзистенциализмът пристига в България като френска мода и като идеологически противник. След Втората световна война произведенията на Сартр и Камю се превеждат и обсъждат, но официалната критика ги обявява за израз на упадъка на буржоазното общество. Затова в българската литература рядко има ясно очертана екзистенциалистка школа; има по-скоро мотиви, които по-късно биват прочетени през тази рамка.
Показателен е текстът на Минко Николов „Екзистенциализмът и романът“, публикуван в списание „Литературна мисъл“ през 1960 година. Той разглежда екзистенциализма като литературно явление и обяснява защо неговият герой е сам, обезверен и поставен пред избор без гаранции. Самата статия е критика, но тя въвежда понятията и така ги прави достъпни за писатели и читатели. Това е чест механизъм: забраненият въпрос влиза през критиката на забраната.
Преди термина съществува поезията на Атанас Далчев. Роден през 1904 година в Солун, той пише кратки, студени стихотворения за предмети, стаи, прозорци и смърт. В тях човекът е наблюдател, който не се слива със света; вещите имат собствен живот, а домът може да бъде по-чужд от улицата. Това е екзистенциално усещане без философски речник — и може би точно затова то издържа по-добре на времето.