Дали езикът определя мисълта? В българската традиция този въпрос рядко е бил задаван като самостоятелна теория. Той влиза през три други врати: през изследването на детската реч, през логиката и през превода. Всяка от тях дава различен отговор и различна представа за това какво изобщо значи „език и мисъл“. Затова българският опит е по-скоро практичен, отколкото доктринален.
Първата врата е педагогическата. През 1912 година Иван Георгов публикува в Годишника на Софийския университет изследването „Значение на детската лингвистика“. Наблюдението на детската реч му служи като прозорец към това как се образуват понятията: детето първо назовава, после разграничава, после започва да подрежда. За учителя това е практическо знание, а за философа — доказателство, че мисленето има история и се развива заедно с езика.
Втората врата е логическата. В школата на Димитър Михалчев логическите форми се разглеждат като независими от езика. Думите са средство за изказ, но не източник на необходимост. Тази позиция пази обективността на истината, но оставя настрана въпроса защо различните езици описват света по различен начин и как това променя самите въпроси, които си задаваме. Това е цената на строгостта.