В болница има един апарат за изследване и двама пациенти, които се нуждаят от него днес. Единият е по-тежък, другият е по-възрастен, третият е дете. Лекарят няма време за философия, но в главата му тече сметка: кой ще загуби повече, ако не получи изследването, и кой ще загуби повече, ако го получи. Това е утилитаристкият въпрос в най-грубата му форма. Не „какво е справедливо по принцип“, а „какво ще доведе до по-малко загуба за всички“. И той се задава не в семинар, а при липса на време и при пълна информация.
Логиката е проста: постъпката е добра, ако увеличава общото благо. Бентам я формулира като сметка на удоволствията и болките. Мил я променя — добавя качество, не само количество, и настоява, че не всички удоволствия са равни. Смисълът е, че моралът може да се провери, без да разчита на традиция или откровение. Вземаш последствията, оценяваш ги и избираш. Това е привлекателно, защото звучи като инженерство: ясно, сравнимо и поправимо, когато сгрешиш. Не пита кой си, а какво ще стане. Затова и лесно се превръща в език на политиката, който обещава сметка без ценности.
Проблемът идва веднага след първата стъпка. Как се мери благо? Пари, години живот, избягната болка, щастие, свобода? Всяка мярка приема нещо за по-важно от друго и така скрито въвежда ценност, която не е била обсъдена. Освен това сборът прикрива разпределението: положение, в което мнозина печелят малко, а един губи всичко, може да изглежда по-добро от положение, в което всички губят малко. Числото е коректно, а изводът — непоносим. Ето защо сметката трябва да се чете заедно с това кой стои зад цифрите. Оттук статистиката без контекст е най-учтивата форма на измама.