Има технология, която може да разпознае лице в тълпа. Има друга, която може да напише текст вместо теб. Има трета, която може да предскаже дали ще се разболееш след години. Никоя от тях не е забранена и никоя не е безобидна. Въпросът, който обединява всички, е стар и прост: ако можеш, трябва ли? Технологичната етика не е списък със забрани. Затова тя не дава отговори веднъж завинаги, а предлага начин да се проверява всяко следващо решение. Тя е начин да се задават въпроси, преди някой да е отговорил с пазара.
Първият въпрос е за цената, която не е в сметката. Всяка технология има ползи за този, който я купува, и разходи за този, който я понася. Камерата за разпознаване е удобна за собственика на сграда и неудобна за всеки, който влиза в нея. Разликата е, че единият е избрал, а другият — не. Затова етичният анализ започва не с „какво може“, а с „кой плаща последствията и дали е съгласен“. Това е и разликата между удобство и справедливост. Ако отговорът е „някой, когото никой не е питал“, това е достатъчно основание за въпрос.
Вторият въпрос е за обратимостта. Някои неща се връщат назад, други не. Можеш да изключиш камера, но не можеш да върнеш лице, което вече е разпознато и записано. Можеш да изтриеш публикация, но не можеш да върнеш копията ѝ. Можеш да спреш експеримент, но не можеш да върнеш промяна, предадена на следващо поколение. Колкото по-малко обратим е един ефект, толкова по-висок трябва да е прагът за одобрение. Ето защо обратимостта е по-добър критерий от „полезност“, защото не изисква да предвидиш бъдещето. Това е просто правило, което повечето институции не прилагат.