Дете пита защо не бива да се лъже. Единият отговор е „защото така е редно“, а другият — „защото после никой няма да ти вярва“. И двата работят, но водят до различни неща. Първият казва, че има правило, което е над теб. Вторият казва, че има последствие, което те засяга. В ежедневието разликата не се вижда — и в двата случая детето няма да излъже. Вижда се в трудния случай, когато правилото и последствието започнат да сочат в различни посоки. Затова и въпросът „защо“ е по-важен от самия отговор, който даваш.
Религиозното основание е авторитет: така е редно, защото е заповядано, а заповедта идва от нещо, което не може да бъде оспорено от човек. Това има силна страна — правилото не зависи от това дали е удобно днес, нито от мнението на мнозинството. Има и слаба: когато авторитетът се оспори, заедно с него пада и целият морал, защото не е имало втора опора. Освен това един и същ текст може да бъде прочетен различно и тогава спорът е за тълкуване, а не за добро и зло.
Секуларното основание търси причина, която да издържи без заповед. Най-простата е последствието: общество, в което всеки лъже, не може да работи, а ти живееш в него. По-строгата е принципът: постъпвай така, че правилото ти да може да стане общо. Има и договорна версия — правилата са това, което разумни хора биха приели, ако не знаят какво място ще заемат. Всяка от тези опори е по-уязвима на критика от „така е заповядано“, но е по-устойчива, когато авторитетът изчезне. Затова и секуларният морал изисква повече обяснение и по-малко авторитет.