Националният идеал се оформя постепенно: от Паисий, който връща паметта, през борбата за църква и училище, до политическата програма за самостоятелна държава. Неговото съдържание е конкретно — език, който да се преподава и да се ползва в богослужението; църква, която да не е под чуждо началство; училище, което да обучава на роден език; държава, която да осигурява закон и защита; и земи, които се смятат за исторически български. Идеалът не е мечта за величие, а искане за равноправие: българите да бъдат признати за народ като другите народи в империята и в Европа.
Моралната му сила идва от две места. Първото е просвещенското убеждение, че всеки народ има право да бъде себе си — идея, която е универсална по форма и затова може да бъде поискана от всеки. Второто е дългът към мъртвите: онези, които са загинали, не са загинали за нищо само ако живите продължат делото им. Тази връзка между памет и задължение е толкова силна, че в продължение на десетилетия тя замества и философията, и правото. Човек, който се съмнява в идеала, се чувства не просто грешник в политиката, а предател на семейството си.
Първите критици идват отвътре. Любен Каравелов и Христо Ботев различават патриотизъм от патриотарство: първото е грижа за хората, второто е грижа за собствената важност. Те виждат, че част от „народните дейци“ използват идеала, за да получат постове и влияние, и че образованието без свобода създава послушни, а не самостоятелни хора. Ботев отива по-далеч: той не приема, че жертвата е доказателство за правота, и настоява, че народът трябва да бъде свободен, а не само прославян. Това не е отказ от националното, а опит то да бъде върнато към своята цел — човека.