Иван Вазов е роден през 1850 година в Сопот и умира през 1921 година в София. Той е поет, белетрист, драматург, журналист и за кратко министър на народното просвещение. В неговото творчество няма система от определения, но има устойчива нравствена рамка, към която той се връща през целия си живот: човекът се измерва с това, за което е готов да се пожертва, и с това, което оставя на следващите. Тази рамка не е абстрактна — тя е изградена върху конкретен исторически опит, върху въстанието, разгрома и дългия път към държава.
„Епопея на забравените“ е ключът към неговата етика. Поредицата от оди, писана в началото на 80-те години, връща към онези, които са подготвили въстанието и са загинали преди да видят резултата: Раковски, Левски, Бенковски, Каблешков, Караджата и Панайот Волов. Вазов не ги прави светци. Те са показани като хора с различни характери, с грешки и съмнения, но с едно общо качество — способността да поставят нещо над собствения си живот. Именно това качество, а не военната победа, е предмет на възхищението.
Оттук произлиза и неговото разбиране за свободата. Свободата не е състояние, което се притежава, а отношение, което се поддържа. Тя е закупена с цена, която са платили други, и затова живите са в положение на дълг. Дългът не е само почит към паметта — паметта е лесна и евтина. Дългът е да се направи така, че жертвата да има смисъл: да има училище, в което детето да се учи; да има съд, който не се купува; да има човек, който не се страхува да каже истината пред по-силния. Който само се гордее с миналото и не прави нищо в настоящето, всъщност изхарчва наследството.