Петко Славейков е роден през 1827 година в Търново и умира през 1895 година в София. Между тези две дати има учителстване в провинциални градове, журналистика в Цариград, участие в църковната борба, поезия, басни, епиграми и дългогодишно събиране на народни пословици. Той е един от малкото български интелектуалци на XIX век, които работят едновременно в три посоки: езикова норма, публична журналистика и литература. Затова възгледите му за езика не са кабинетни — те са изковани в ежедневна полемика с редактори, учители и политици.
Неговата езикова програма може да се сведе до няколко прости искания. Книжовният език трябва да бъде разбираем за читателя, да следва живата реч, а не само църковнославянски или руски образци, и да има устойчив правопис, за да може да се преподава. Това звучи технично, но зад него стои философска предпоставка: езикът е общо притежание, а не собственост на посветени. Ако образованието е път към свобода, то езикът на образованието не може да бъде бариера пред собствения му народ. Затова Славейков воюва и срещу гръцкия в богослужението и училището, и срещу прекалено архаичния книжовен стил, който прави текста недостъпен.
Като журналист той създава едно от първите български публични пространства. Редактира „Цариградски вестник“, издава сатиричния вестник „Гайда“ и вестник „Македония“, пише фейлетони, дописки и памфлети. Това е важно, защото вестникът прави нещо, което книгата не може: той въвежда ритъм. Читателят свиква да получава новини редовно, да сравнява, да реагира. Общественото мнение се появява като навик, а не като идея. Славейков разбира, че моралът се променя не чрез големи слова, а чрез повтарящи се дребни жестове — как се говори за противника, как се пише за бедния, как се нарича чуждото.