Българското просвещение е по-скоро програма, отколкото философия. Неговите дейци не пишат трактати за природата на разума; те издават буквари, граматики, вестници и учебници по естествени науки. И все пак зад тези скромни издания стои ясен възглед: човекът не е това, което е, а това, което може да стане, и средството за това е знанието. „Рибният буквар“ на Петър Берон, отпечатан през 1824 година в Брашов, е първият ясен израз на тази нагласа — освен азбука и текстове за четене той съдържа уроци по природа, по морал и практически съвети за всекидневието.
Берон е интересен и с друго. Той не остава само педагог: по-късно пише обемистия труд „Славянска философия“, в който се опитва да построи цялостна система — за природата, за човека, за познанието и за нравствеността. Този опит е еклектичен, смесва различни школи и днес се чете трудно, но самият факт е показателен: българското просвещение ражда и амбиция за самостоятелна мисъл, не само за превод на чужди учебници. Идеята, че един малък народ може да има собствена философия, а не само собствен фолклор, се появява именно тук.
Институциите са вторият стълб. През 1835 година в Габрово отваря врати първото новобългарско светско училище, създадено с парите на Васил Априлов и на местните търговци и занаятчии. Неофит Рилски, който преподава там, издава същата година „Българска граматика“ и използва взаимоучителния метод: по-напредналите ученици обучават останалите, така че едно училище с малко средства да учи много деца. През 1856 година в Свищов е основано първото читалище — място за книги, сказки и спорове, което за първи път дава на обикновения човек достъп до обществен разговор. Печатът, вестниците и списанията довършват картината.