Паисий Хилендарски е роден около 1722 година в Банско, приел е монашество в Хилендарския манастир на Атон, а „История славянобългарска“ завършва през 1762 година в Зографския манастир. Той не е бил професор, не е имал библиотека в съвременния смисъл и не е пътувал до Западна Европа. Разполагал е с няколко печатни книги, с ръкописи от атонските манастири и със собствените си впечатления от разговори с пътници и поклонници. Точно това прави начинанието му забележително: един монах без институция зад гърба си решава, че неговият народ има нужда от история, и я написва сам.
Като историк Паисий работи по начин, който днес бихме нарекли компилативен. Основен източник за него е книгата на дубровнишкия автор Мавро Орбини за славянското царство, издадена през 1601 година, както и „Стематография“ на Христофор Жефарович от 1741 година с портрети на владетели и светци. Използва и църковни летописи, жития, дамаскини и устни предания. Той не проверява изворите си, не сравнява версии и не се съмнява в чудесата; понякога свързва събития от различни епохи в една линия и приема за даденост неща, които по-късно изследването отхвърля. Като научен труд книгата е слаба.
Но Паисий не е искал да напише научен труд. Неговият критерий за подбор е морален, а не антикварен. Той избира онези събития и владетели, които показват, че българите са имали държава, църква, писменост и слава, и подминава или омекотява онова, което показва слабост и подчинение. Това е съзнателна стратегия: историята трябва да върне на читателя способността да се уважава. Затова разказът му е по-скоро възпитателен, отколкото описателен — той не пита само какво е било, а какво трябва да си спомни човек, за да действа.