Исихазмът носи името си от гръцката дума „исихия“ — тишина, покой, вътрешно съсредоточаване. Това не е философска школа с учебник, а практика, предавана от учител на ученик в продължение на векове. Тя произлиза от пустинната традиция на ранното монашество: монахът се оттегля, за да се освободи от шума на света, и търси не нова информация за Бога, а промяна на самия себе си. Основното средство е Иисусовата молитва — кратка формула, повтаряна с внимание, при която умът трябва да остане в думите, а не да се разсейва по странични мисли. Към XIV век тази практика вече има дълга история и свои авторитети, сред които Симеон Нови Богослов.
Решаващата фигура за българските земи е Григорий Синаит. Той е монах, учил в Синай и в Крит, а около 1325 година се установява в Парория, в планината Странджа, където основава манастир и събира ученици. Оттам исихазмът се разпространява бързо: Теодосий Търновски основава манастира в Килифарево, а Ромил Видински работи в западните български земи и по-късно в Атон и в Сърбия. Тези хора не са само молитвеници — те преписват, превеждат и редактират книги. Затова исихазмът се разпространява заедно с определена книжнина, с определен стил на писане и с определен начин на организация на манастирския живот.
Света Гора е средището на това движение. Атонските манастири са самостоятелни общности, но поддържат общ съвет и общи правила, а през XIV век там живеят монаси от гръцки, български, сръбски и руски произход. Българският манастир Зограф е основан още през X век и остава средище на българска книжнина през всички трудни столетия. Манастирът в този период е и библиотека, и работилница, и училище, и странноприемница. Затова Света Гора не е само географско място, а институция на паметта: там се пазят и се преписват текстове, които другаде биха изчезнали.