Богомилството възниква в средата на X век, когато българската държава е изтощена от войни с Византия, а църквата бързо трупа земи, приходи и влияние. Името идва от поп Богомил, за когото знаем единствено от съчиненията на противниците му. Това не е самотно откритие на един човек: в балканските земи отдавна съществуват дуалистични движения, а проповедта срещу богатството на клира намира готова публика в селата и в градовете. Затова е по-точно да говорим за течение, за което поп Богомил е дал име и форма, отколкото за автор и негово лично учение.
Ядрото на учението е прост възглед за света. Съществуват две начала — добро и зло, — а видимият свят, тялото и всичко веществено са дело на злото начало. Душата е частица от доброто и е затворена в чуждо тяло, а спасението означава тя да се освободи. Христос в тази схема е учител, който показва пътя, а не жертва, която изкупва греха; затова богомилите приемат евангелията и псалмите, но отхвърлят Стария завет, който описва сътворението на материалния свят. Логиката е последователна: ако светът е дело на злото, то неговият творец не може да бъде добрият Бог, а книгите, които го прославят, не могат да бъдат свещени.
От тази метафизика следва цяла програма за живот. Щом материята е паднала, то и храмовете, иконите, кръстът, мощите, свещената вода и причастието не могат да бъдат проводници на благодат. Богомилите отхвърлят църковната йерархия, десятъка, повечето тайнства и култа към светците, а се молят с прости думи, най-често с Господнята молитва. Общността им има две степени: слушатели, които живеят в света и се трудят, и съвършени, които се отказват от брак, месо, вино и собственост и стават учители. Тази двустепенност е практично решение: движението може да расте, без да иска от всеки пълно оттегляне от живота.