След 1989 година България насочва външната си политика към евроатлантическите структури. Първите стъпки са символични, но бързи: страната установява контакти с НАТО, а през 1990 година подписва споразумения за сътрудничество с Европейските общности. На 7 май 1992 година България става член на Съвета на Европа, което означава признание за демократичните промени и ангажимент към правовата държава. През февруари 1994 година страната се присъединява към програмата „Партньорство за мир“. Тези стъпки не дават гаранции за членство, но поставят страната в кръга на кандидатите.
През март 1993 година е подписано споразумение за асоцииране с Европейския съюз, което влиза в сила през 1995 година. То предвижда постепенно отваряне на пазарите, политически диалог и хармонизиране на законодателството. През декември 1995 година България подава заявление за членство. През същия период търговията се пренасочва към Западна Европа, но предприятията губят старите пазари в Източна Европа и това ускорява спада в производството. Асоциирането е рамка, а не решение на икономическите проблеми.
Пътят към НАТО е по-бавен. През 1997 година страната не получава покана на срещата в Мадрид, макар да е сред кандидатите. През 1999 година България се включва в Плана за действие за членство, който изисква реформи в армията, граждански контрол над въоръжените сили и прозрачност в отбранителните разходи. По време на кризата в Косово през 1999 година страната предоставя въздушното си пространство на силите на НАТО, което се приема като знак за готовност за сътрудничество. Реформите в армията са трудни заради остаряла техника и съкращения.