Преди писмеността паметта е живяла в хора. Старейшината помнел кой притежава коя нива, кой на кого дължи и какво се е случило при последната суша. Знанието се предавало с разказ, песен и повторение, а истинността му се гарантирала от това, че разказвачът е бил жив свидетел. Това е работеща система, но има един вграден недостатък: когато човекът умре, паметта умира с него. Писмеността решава точно този проблем — и в момента, в който го решава, променя всичко останало. Тя не подобрява паметта — тя я отчуждава от човека и я прави собственост на институция, която може да я пази или да я загуби.
Когато записът замества спомена, се появява нещо ново: външна памет, която не принадлежи на никого конкретно. Можеш да запишеш данък, който дължи човек, когото никога не си виждал. Можеш да сравниш две години. Можеш да изпратиш заповед на сто километра и да знаеш, че ще бъде изпълнена по същия начин, както ако беше там. Държавата, която преди е била колкото може да обиколи един владетел, изведнъж може да бъде голяма. Затова писмеността е едновременно освобождение от смъртта и нов вид зависимост: който не може да чете, зависи от този, който може.
Ето защо писмеността е тясно свързана с властта, но не по начина, по който обикновено се мисли. Тя не убеждава по-добре; тя позволява да се брои. А броенето е основата на данъка, на войската, на собствеността. Общество, което знае колко души има и колко земя обработват, може да планира неща, които общество без записи не може дори да си представи. Оттук идват и първите архиви, и първите канцеларии, и първата бюрокрация — рамо до рамо с първата литература. Оттук идва и първата необходимост от образование: държава с регистри има нужда от хора, които да ги поддържат.