Вземи учебник по история отпреди петдесет години и го сравни с днешния по същата тема. Разликата няма да е само в езика. В стария ще има битки, владетели и дати; в новия — как са живели обикновените хора, какво са яли, колко деца са умирали, какво са работили жените. Нито един документ не е изчезнал и нито един факт не е бил опроверган. Променил се е въпросът, който изследователят задава на миналото. А когато въпросът се смени, същите източници започват да разказват друга история. Затова историята се променя не когато се намерят нови факти, а когато се появи ново любопитство.
Историята не е миналото. Миналото е безкрайно и не може да се побере в книга. Историята е подбор — някой решава кое да остане и кое да отпадне, защото иначе разказът няма форма. Този подбор не е произволен, но и не е невинен: той следва интересите на времето, в което се прави. Поколение, което се занимава с война, пише военна история. Поколение, което се занимава с неравенство, открива история на труда. Всяко от тези е честно, но всяко оставя нещо навън. Ето защо всяка епоха има своя история и нито една не е последната — след нея ще дойде поколение с други грижи и други въпроси.
Вторият механизъм е достъпът до извори. Дълго време историците са чели основно това, което властта е съхранила — договори, хроники, църковни книги, съдебни протоколи. Тези документи разказват за хора, които са имали причина да бъдат записани. После се появяват нови инструменти: археологията на ежедневието, устната история, домакинските сметки, снимките, дневниците на обикновени хора. С всеки нов източник картината се измества, без никой да е излъгал преди това. Оттук историкът на едно село може да знае повече за него от историка на империята, ако има достъп до правилните документи.