Стената е била дебела колкото къща и никой не е успял да я пробие хиляда години. Затова, когато през 1453 година пред нея се появяват оръдия, които хвърлят каменни топки с теглото на малък автомобил, защитниците първоначално не вярват, че това е възможно. Обсадата продължава близо два месеца, стената се пука на няколко места, а защитниците я закърпват през нощта с каквото имат. Градът не пада от едно попадение. Той пада, когато технологията най-накрая надделява над архитектурата. Две неща се срещат в този момент: остаряла отбрана и нова индустрия, която произвежда оръжия по-бързо, отколкото се строят стени.
Причината е по-скучна, отколкото легендата. Стените на Константинопол са били проектирани срещу обсадна техника, която не е включвала барут. Когато се появява артилерията, целият баланс между нападател и защитник се обръща. Високата стена става по-добра мишена, а не по-добра защита. Ето защо падането на града не е само политическо събитие, а и технологично: то показва, че всяка система за сигурност е валидна само докато оръжията са същите. Оттук всеки успешен пробив в отбраната е и покана за нова технология — състезанието не спира, то само сменя формата си.
Второто обяснение е логистично. Обсадата струва пари и хора, а армията трябва да се храни всеки ден. Османците успяват да задържат войската си на място по-дълго, отколкото защитниците очакват, и да поддържат натиск по цялата дължина на стената. Това не е героизъм, а организация: снабдяване, дисциплина, инженери, леярни. Войната се печели от това, което стои зад фронта, и в този случай зад фронта е стояла по-добре организирана държава. Поради това историците обръщат внимание на цените на храната и на броя на ковачите, а не само на картите с движенията на войските.