Една държава съществува, когато някой друг я признае. През 681 година Византия — най-голямата сила на Балканите — сключва договор с хан Аспарух. Това е първото международно признание на българската държава и то е по-важно от всяка битка преди него. Победата на бойното поле дава възможност; договорът превръща възможността в институция. От този момент насетне има страна, с която се договаряш, а не отряд, който трябва да бъде изгонен. Затова в учебниците 681 година е дата на договор, а не на битка — и това е съвсем съзнателен избор на акцент.
Самата държава не се появява от нищото. На Балканите вече живеят славянски общности, а прабългарите идват със своя военна организация и своя владетел. Съюзът между двете групи не е бил романтичен — той е бил необходим. Едните имат земя и хора, другите имат структура и сила. Точно това съчетание създава нещо, което нито една от страните не би могла да направи сама, и обяснява защо новата държава издържа след първия владетел. Ето защо още в началото има две традиции, които трябва да се държат заедно — и това напрежение се усеща през цялата ѝ история.
Договорът има и много практичен смисъл за Византия. Тя плаща данък или отстъпка, за да има спокойна граница, вместо да държи там армия, която струва повече. Това е класическа сделка между империя и нов съсед: признаваш го, за да не се биеш с него. За новата държава признанието означава достъп — до търговия, до преговори, до законно съществуване в очите на останалите. Без него си временна сила с неясен статут. Оттук договорът е печалба и за двете страни, макар да изглежда като отстъпка само за едната.