Представи си, че трябва да управляваш територия, дълга колкото от Дунав до Атлас, и разполагаш с коне, кожени сандали и хора, които никога не са виждали карта. Проблемът не е да завладееш — това става с войска. Проблемът е да удържиш. Трябва да можеш да изпратиш заповед, да получиш отговор, да преместиш легион и да доставиш храна, преди гарнизонът да е изял последното зърно. Римската империя е решила този проблем с инфраструктура и е оставила урок, който не е остарял. Това е разликата между завоевание и управление и тя е обяснявала съдбата на всяка империя оттогава.
Пътят в римския свят не е бил просто удобство за търговци. Той е бил държавна технология. По него са вървели куриери с предписана скорост, сменящи коне на определени станции. По него са се движели легиони, които иначе биха били бавни и скъпи за преместване. По него са пътували чиновници, търговци, идеи и болести. Една и съща лента камък е служела за администрация, за война и за пазар, и точно това съвпадение е правило империята възможна. Затова пътят е бил скъп и е строен от войската, а не от търговците — инвестицията е била държавна, защото ползата е била държавна.
Механизмът е прост и лесно се пренася във всяка епоха. Властта съществува само доколкото може да стигне до периферията навреме. Ако нареждаш нещо, което пристига след месец, ти не управляваш — ти изпращаш предложения. Ето защо империите строят пътища, а днес държавите строят магистрали, железопътни линии, кабели и летища. Формата се мени, логиката е същата: съкрати времето между решението и изпълнението и територията става управляема. Днес това се нарича свързаност и се мери с часове, а не с километри — разстоянието има значение само като време.