След 1947 година България се превръща в еднопартийна държава по съветски модел. Управлява Българската комунистическа партия, а Народното събрание и правителството изпълняват нейните решения. Конституцията от 1947 година е заменена с нова през 1971 година, която закрепва ръководната роля на партията и разширява правомощията на Държавния съвет. Партийните органи действат паралелно с държавните във всяка област, а назначенията се правят по линия на номенклатурата. Формално съществуват и други партии, но те са част от Отечествения фронт и не играят самостоятелна роля. Решенията се вземат в тесен кръг, а публичният дебат е ограничен до предварително определени граници.
Икономиката се организира чрез петгодишни планове. Промишлеността е национализирана още през 1947 година, а земята е обединена в трудово-кооперативни земеделски стопанства. През 1950-те години започва бърза индустриализация: изграждат се металургичният комбинат „Кремиковци“, химическият комплекс в Девня и язовирите по Марица и Арда. Градовете растат, а част от селата обезлюдяват. Индустрията дава работа на хиляди хора, но често работи неефективно и зависи от вносни суровини. Липсата на пазарни цени прави качеството трудно измеримо, а дефицитът на стоки става постоянен.
Политическият контрол е всеобхватен. Държавна сигурност следи гражданите, цензурата ограничава печата, а пътуването в чужбина е строго ограничено. Съпротивата е малка и разпокъсана, а опитите за нелегални групи завършват със затвор. Партията контролира назначенията, образованието и достъпа до жилища и работа, а изборът на професия и на университет минава през кадрови и политически критерии. Църквата е под надзор, а религиозното обучение е ограничено. Въпреки контрола обществото остава разнородно: има и конформизъм, и тихо недоволство, и малки пространства за частен живот.