През 1939 година България обявява неутралитет, но войната в Европа бързо променя сметките ѝ. Страната иска връщане на Южна Добруджа от Румъния и ревизия на Ньойския договор. На 7 септември 1940 година е подписан Крайовският договор, с който Южна Добруджа се връща без война, а българското население от северната част се изселва. Това е рядък успех, постигнат с дипломация по време на обща криза. Цар Борис III и правителството печелят обществена подкрепа, но остават зависими от германската политика в региона.
През следващите месеци Германия засилва натиска. Българското правителство на Богдан Филов се колебае между неутралитет и присъединяване към Тройния пакт. На 1 март 1941 година договорът е подписан във Виена, а германски войски навлизат в страната, за да използват територията ѝ срещу Югославия и Гърция. България не обявява война на Съветския съюз и това решение остава в сила до 1944 година. Цената на съюза е окупация на чужди земи, международна изолация и подчиняване на икономиката на германските нужди. Официалната пропаганда представя присъединяването като защита на националните интереси.
След разгрома на Югославия и Гърция през април 1941 година български войски заемат Македония, Поморавието и Западна Тракия. Тези територии са управлявани като „нови земи“ с българска администрация, училища и църкви, но с военна окупация и репресии срещу съпротивата. Местното население реагира различно: част посреща българските части като освободители, друга част се включва в партизански отряди. Окупацията изисква войници, храна и пари, които страната трудно намира. Администрацията се сблъсква с враждебност, с бойкоти и с нарастващо партизанско движение в планинските райони.