След Берлинския конгрес Южна България съществува като автономна област под формалната власт на султана. Източна Румелия има собствена милиция, областно събрание, съдилища и управител, който по устав е християнин. Площта ѝ е около тридесет и три хиляди квадратни километра, центърът е Пловдив, а населението е близо един милион души, от които българите са малко над половината. Българският е официален език, но в администрацията и в съда се използва и турски. Областта има и свой бюджет, който се одобрява от събранието, и това ѝ дава известна самостоятелност.
Уставът предвижда, че статутът на областта може да бъде променен само със съгласие на силите, подписали Берлинския договор. Именно този член блокира законния път към обединение и подсказва защо действията са замислени като свършен факт. В областта действат комитети, които искат обединение, а в княжеството има политици и офицери, които смятат, че разделянето е временно и трябва да бъде поправено. През лятото на 1885 година напрежението расте.
Акцията е дело на Българския таен централен революционен комитет, в който участват Захари Стоянов, Коста Паница, Иван Андреев и други дейци. Те разчитат на милицията и на офицери, които симпатизират на идеята, и подготвят завземане на ключови точки в Пловдив. На 6 септември 1885 година чети и милиционери обкръжават конака и задържат управителя Гаврил Кръстевич, без да се стигне до стрелба. Комитетът обявява съединението и назначава временно правителство начело с Георги Странски.