Берлинският договор поставя новото княжество в правна рамка, но не му дава основен закон. Затова още през есента на 1878 година временното руско управление подготвя избори за Учредително народно събрание, което трябва да приеме конституция. Събранието заседава в Търново от 10 февруари до 16 април 1879 година — в стария град, където някога са се коронясвали българските царе. Символиката е ясна: новият закон трябва да свърже държавата с нейната средновековна традиция, а не с османската администрация.
Съставът на събранието е разнороден. В него влизат свещеници и учители, търговци и занаятчии, бивши революционери и хора с образование от Цариград, Одеса и европейски университети. Мнозинството е либерално и настоява за силно народно представителство, за широко избирателно право и за отговорност на министрите. По-консервативната група иска по-голяма власт за княза и предупреждава, че парламентът може да се окаже нестабилен. Споровете са остри, но заседанието приключва с компромисен текст.
Приетата на 16 април 1879 година конституция е една от най-либералните в Европа за времето си. Тя утвърждава конституционна монархия: князът има законодателна инициатива и право на вето, но управлява чрез министри, отговорни пред еднокамарно Народно събрание. Гласуват мъжете над 21 години, без имуществен ценз, който да изключва селяните. Предвидено е и Велико народно събрание за промени в конституцията и за избор на княз — механизъм, който по-късно ще бъде използван многократно. Тя урежда и държавната служба, и съдебната йерархия, и отговорността на министрите за нарушения на закона.