До началото на XIX век българското образование живее в килийното училище — стая при църква или манастир, в която свещеник или монах учи децата да четат часослов и псалтир на църковнославянски, да пишат с перо и да пеят. Учениците сядат на ниски пейки, учат наизуст и често не разбират прочетеното, защото езикът е далеч от говоримия. Училището не е задължително, а достъпът зависи от парите на семейството и от готовността на енорията да плаща на учителя. Точно тази система възраждането трябва да преодолее.
Първата промяна идва с книгите. През 1806 година Софроний Врачански издава в Римник „Неделник“ — сборник с проповеди и поучения на разговорен български език, предназначен за обикновените хора. През 1824 година Петър Берон публикува в Брашов „Рибен буквар“, който освен азбука съдържа кратки уроци по морал, природни науки и практически съвети. Тези книги са скъпи и редки, но те променят езика на обучението и създават първите читатели, които четат за удоволствие, а не само за молитва.
Решителната крачка е от 1835 година, когато в Габрово отваря врати първото новобългарско светско училище. Парите дава Васил Априлов, търговец, забогатял в Одеса, който убеждава местните първенци да подкрепят начинанието. Преподава Неофит Рилски, който същата година издава „Българска граматика“. В училището се прилага взаимоучителният метод: по-напредналите ученици обучават по-малките, така един учител работи с десетки деца едновременно. Методът е евтин, не изисква много книги и затова бързо се разпространява из страната.