Паисий не е книжовник от кабинет. Роден е около 1722 година в Банско, в занаятчийско семейство, и още млад приема монашество в Хилендарския манастир на Атон. По-късно се мести в Зограф, където става таксидиот — монах, който пътува из епархиите, за да събира помощи и да служи. Тези пътувания го водят до Солун, Сяр, Ниш, Видин и Влашко, а навсякъде вижда едно и също: българските енории плащат на гръцки владици, богослужението се води на неразбираем език, а споменът за царството е останал само в стари книги и в имената на местата.
През 1762 година, в Зограф, той завършва „История славянобългарска“. Книгата не е отпечатана. По това време няма българска печатница, а текст, който оспорва гръцкото църковно превъзходство, трудно би получил благословия от Цариградската патриаршия. Затова Паисий разчита на ръката: той сам преписва съчинението си, оставя го в манастири и го дава на учители и свещеници, които да го разпространяват. Оттук идва най-важната особеност на книгата — тя е издание без печатница, чийто тираж се увеличава с всеки нов препис.
Съдържанието следва хронологията: от древните народи и славяните, през Аспарух, Борис, Симеон и Самуил, до падането под османците и до съвременността на автора. Паисий използва летописи, жития, църковни истории и местни предания и не прави разлика между документ и легенда така, както би направила съвременната наука. Точността обаче не е основната му цел. Той иска да докаже една теза: българите са стар народ с държава, светци и писменост, а не „варвари“, както ги описват гръцките автори. Той описва и държавата на Самуил, и завладяването от Василий II, защото именно там вижда какво се губи, когато един народ остане без свой владетел.