Българската данъчна система се запомня с три числа: 10% данък върху доходите на физическите лица, 10% корпоративен данък и 20% данък върху добавената стойност. Плоската ставка при доходите означава, че човек с минимална заплата и човек с десетократно по-висока плащат еднакъв процент — това е просто и лесно за администриране, но означава и че системата не преразпределя чрез данъка върху дохода. Корпоративният данък е сред най-ниските в Европейския съюз и често се сочи като предимство при привличане на инвестиции.
Тези ставки имат история. Данъкът върху добавената стойност е въведен през 1994 г. с по-ниска ставка и е повишен до 20% в края на 90-те години, когато бюджетът се нуждае от приходи. Корпоративният данък пада постепенно до 10% през 2007 г., а от 2008 г. ставката за физическите лица също става единна — 10%. Идеята беше проста: нисък и предвидим данък привлича инвестиции и намалява сивата икономика. Резултатът е смесен: инвестициите дойдоха, но сивата икономика остана, защото проблемът там не е ставката, а контролът.
Данъците се събират от Националната агенция за приходите, която обединява данъчната и осигурителната администрация. Фирмите подават справки и декларации месечно или тримесечно, а физическите лица декларират годишния си доход до края на април, освен ако целият данък вече не е удържан от работодателя. За повечето наети хора данъкът е невидим: той се удържа от заплатата и се внася от работодателя, а служителят вижда само нетната сума. Точно затова мнозина не знаят колко всъщност плащат.