Конституцията е странен документ. Тя не ти казва какво да правиш в живота си и не решава спорове за ограда. Тя определя как се правят другите закони — кой ги приема, как се приемат, какво не може да се приеме никога. Затова юристите я наричат „основен закон“ не защото е по-важна от останалите, а защото стои на друго ниво: тя е правилата за производство на правила.
Ако една конституция се променяше лесно, тя щеше да е обикновен закон с по-хубава корица. Ето защо процедурата е умишлено тежка: квалифицирано мнозинство, няколко отделни гласувания, понякога изискване за нов парламент или референдум. Идеята е да се защити от моментно настроение. Проблемът е, че тя защитава и лошите решения от поправяне. Всяка конституционна система плаща тази цена: стабилност срещу гъвкавост.
Освен това има още един слой, който често се пропуска. Конституцията не е само текст, а и тълкуване. Един и същ член може да значи различни неща в зависимост от това кой го чете и каква е традицията на съда. Оттук конституционните съдилища са толкова важни — те не губят избори, не дават интервюта и въпреки това оформят обществения живот за десетилетия. Властта, която не се избира, но решава, винаги предизвиква напрежение.