Питай един човек къде е роден, после го питай къде се чувства у дома. Отговорите често са на различни места. Първият е факт в документ, вторият — усещане, което не се издава от институция. Между тези две неща стои цялата тема за гражданството: правна връзка с държава и лична връзка с общност. Те се припокриват достатъчно, за да изглеждат едно и също, и се разминават точно когато стане важно.
Гражданството е юридически статус. Дава ти право на паспорт, на глас, на закрила отвън, на достъп до услуги; налага ти задължения — данъци, военна служба в някои държави, лоялност. Има държави, които го дават по рождение на всеки, роден на тяхна територия; други — само по произход; трети — и по двете. Правилата не са морални, а исторически: всяка държава е решила какво иска да бъде — общност от хора или общност на място.
Принадлежността работи по друг закон. Тя се създава от език, навици, храна, шеги, училище, съседи, празници. Можеш да я имаш без документ и да я губиш с документ. Емигрант, който говори езика по-добре от местните, остава чужд в някои стаи и свой в други. Човек с паспорт, който никога не е живял в „родината“ си, може да се чувства напълно чужд там — и това не е криза на идентичността, а нормално следствие от това, че двете връзки са различни.