В една стая трима души решават съдбата на четвърти. Първият пише правилата, вторият ги изпълнява, третият съди по тях. Ако това е един и същ човек, той пише правилото, прилага го към теб и после решава дали го е приложил правилно. Няма как да загуби. Точно това описва идеята за разделение на властите — не за красота, а за да има кой да спъне другите.
Идеята е стара и не е демократична по произход. Монтескьо я формулира, като гледа английската система, в която кралят, парламентът и съдилищата се дърпат взаимно. Той не търси равенство, а стабилност: власт, която се ограничава сама, е по-малко опасна от власт, която никой не ограничава. Логиката е проста — дори добър човек с три роли ще направи нещо лошо, защото няма кой да му каже „не“.
На практика разделението не е стена, а система от взаимни спирачки. Законодателната власт приема бюджета, без който изпълнителната не работи. Изпълнителната може да наложи вето или да внесе закон. Съдебната може да отмени акт на първите две. Нито една не може да свърши работа сама. Затова в нормалната държава има постоянно триене — и това триене е функция, не дефект.