Пощенската служба в България започва през 1879 г., годината след Освобождението, когато новата държава трябва да свърже раздалечените си градове. От самото начало пощата е публична функция: тя не избира кого да обслужва и не може да закрие клон само защото е нерентабилен. Това задължение днес се нарича универсална пощенска услуга и включва доставка на писма и колети до всяко населено място на достъпна цена, определен брой дни в седмицата.
„Български пощи“ са дружество, което изпълнява тази услуга и едновременно с това трябва да покрива разходите си. Двете неща трудно се съчетават. Клон в село с двеста жители не се изплаща, а закриването му предизвиква протести, защото за възрастните хора там пощата не е място за писма, а гише за пенсия, за сметки и за разговор. Затова решенията за мрежата се взимат бавно и винаги с политическа цена. Пощенските кодове с четири цифри подреждат адресите в система, която работи от десетилетия и която хората знаят наизуст.
Комуникациите се регулират от Комисията за регулиране на съобщенията. Тя разпределя честотния спектър, издава разрешения за ползване на номера, следи за цените на едро и за условията за достъп до мрежите. Регулаторът е важен, защото пазарът е малък и концентриран: три мобилни оператора обслужват почти всички абонати и предлагат глас, интернет и телевизия в общи пакети. Когато един играч е силен, правилата за достъп до мрежата му решават дали по-малките доставчици могат да съществуват.