Пътната мрежа на България е йерархия. На върха са автомагистралите, под тях първокласните пътища, които свързват големите градове и границите, после второкласните и третокласните, които стигат до общинските центрове и селата. За републиканските пътища отговаря Агенция „Пътна инфраструктура“, а общинските улици са грижа на общините. Тази подредба обяснява и неравномерността: инвестициите отиват там, където движението е най-голямо, а малкият път чака ремонт години наред, докато не се стигне до свлачище или до затваряне.
Магистралите разказват политическата история на страната. „Тракия“ свързва София с Пловдив, Стара Загора и Бургас и е завършена през 2013 г. — десетилетия след първите участъци. „Хемус“ трябва да свърже София с Варна, но строежът ѝ започва още през 70-те години, спира и се подновява, а големи участъци в Северна България още липсват. „Струма“ води на юг към Гърция през трудни терени и се строи на етапи, а „Марица“ стига до турската граница. Крайбрежната „Черно море“ свързва Варна и Бургас. Разликата между северна и южна България в пътната инфраструктура е видима и е един от аргументите в дебата за регионалните неравенства.
Железницата е по-стара от магистралите. Първата линия в българските земи е Русе — Варна, открита през 1866 г., още преди Освобождението, и построена с чужди капитали и за нуждите на търговията по Дунав. След 1878 г. държавата започва да строи собствени линии, а „Български държавни железници“ се утвърждават като национален превозвач. Днес функциите са разделени: БДЖ превозва пътници и товари, а Национална компания „Железопътна инфраструктура“ стопанисва релсите, гарите и съоръженията. Голяма част от мрежата е електрифицирана, но средната скорост е ниска, а някои второстепенни линии бяха закрити, когато пътниците намаляха.