Социалната политика се състои от три различни неща, които хората често смесват: парични помощи, социални услуги и институции. Помощите са пари, които се изплащат при определен доход и статут. Услугите са грижа — човек, който идва вкъщи, център, в който се ходи през деня, място, където се живее с подкрепа. Институциите са сградите, в които хората живеят постоянно, когато другите две форми не стигат. Всяка от трите части има собствен бюджет, собствена администрация и собствена логика, и точно затова реформата в едната не променя автоматично другите.
Паричните помощи минават през Агенцията за социално подпомагане и нейните териториални дирекции. Основният инструмент е месечната социална помощ, чийто размер зависи от дохода на домакинството и от гарантирания минимален доход — величина, която се определя с нормативен акт и се променя почти всяка година. Има и целеви помощи: за отопление през зимния сезон, месечни добавки за деца, помощи за хора с увреждания. Критериите са доходни и това създава добре познатия проблем с „прага“: човек, който започне работа на минимална заплата, може да загуби повече, отколкото печели.
Пенсиите са отделна система и най-голямата социална програма в страната. Изплащат се от Националния осигурителен институт и се финансират от осигурителни вноски и от държавния бюджет, който покрива дефицита. България има три стълба: задължително държавно обществено осигуряване, задължителни професионални фондове за работещите при тежки условия и доброволни фондове. Размерът на пенсията зависи от осигурителния стаж и от средния осигурителен доход, а минималната пенсия и социалната пенсия за старост — за хора без достатъчен стаж — се определят политически. Това прави пенсионната тема постоянен предмет на спорове между синдикати, работодатели и правителство.