На погребение роднина казва: така е редно. Никой не пита защо, никой не спори. Думата „редно“ затваря разговора по-бързо от всяка забрана. Тя не описва какво се случва, а какво трябва да се случи, и носи усещането, че въпросът е приключен. Ницше се вглежда точно в такива моменти. Не в големите престъпления, а в дребните ежедневни „така се прави“, които никой не проверява, защото са станали въздух. Онзи, който попита защо, изведнъж се оказва неудобен, а не любопитен. Това не е лицемерие, а начин едно общество да пести мислене, което иначе би струвало скъпо на всеки.
Неговото твърдение е просто и грубо: моралът не е открит като закон на природата, а е създаден от хора с интереси. Различните общества са ценили различни неща — сила, смирение, чест, послушание, печалба, щедрост. Ако едно от тези е истината, защо останалите са съществували толкова дълго и са изглеждали също толкова очевидни на своите хора? За него това е доказателство, че пред себе си имаме история, а не откритие. История, в която едни са печелили, други са плащали, а резултатът е бил записан като природа. Историята се вижда и в това кои думи са изчезнали от езика.
Механизмът, който описва, е свързан с властта. Онзи, който определя какво е добро, определя и кой е добър. Затова моралът на слабите, според него, е преобърнал старите ценности: това, което е било признак за сила, започнало да се нарича гордост и грех, а онова, което е било безсилие, се превърнало в добродетел. Не защото е по-вярно, а защото така страдащият получава оръжие срещу по-силния. Оръжие, което не убива, но прави силния виновен и го принуждава да се оправдава. Ето защо спорът за морала рядко е спор за факти; той е спор за това кой има право да назовава.