Здравната система в България е изградена върху задължително здравно осигуряване, което съществува от края на 90-те години. Законът за здравното осигуряване е приет през 1998 г., а Националната здравноосигурителна каса започва да работи година по-късно. Осигурителната вноска е процент от дохода — общо около осем на сто, разделена между работодател и работник, а за деца, ученици, пенсионери и хора в неравностойно положение вноската се поема от държавния бюджет. Така всеки с постоянен статут има достъп до основен пакет медицинска помощ, независимо от дохода си.
Пътят на пациента е строго подреден. Първият контакт е общопрактикуващият лекар, който води личното досие, издава направления и при нужда насочва към специалист. Без направление специалист може да бъде посетен само срещу заплащане, освен при спешни и изрично определени случаи. Болничното лечение също минава през направление и през клинична пътека — механизъм, при който касата плаща фиксирана сума за определен набор от дейности по дадена диагноза. Спешната помощ е отделна структура: центровете за спешна медицинска помощ работят денонощно и се викат на телефон 112, а екипите сами решават къде да откарат пациента.
Болниците са смесена система. Има държавни болници, управлявани от Министерството на здравеопазването, общински, университетски и частни. Болничната помощ поглъща най-големия дял от разходите на касата, а това оставя малко средства за профилактика и за извънболнична помощ. Много болници работят с натрупани дългове, които периодично се покриват с държавни трансфери, а легловата база е неравномерно разпределена — в едни области има излишък, в други липсва почти всичко освен основното. Закриването на болница обаче е политически трудно, защото за местната общност тя е и работодател, и символ.