Бедността в България се измерва основно по два начина. Първият е линията на бедността, която Националният статистически институт изчислява всяка година като 60 на сто от медианния разполагаем доход на домакинствата в страната. Вторият е делът на хората в риск от бедност или социално изключване — показател, който освен дохода отчита и материалните лишения и ниската интензивност на заетостта.
Тези измерители са относителни и това често се разбира погрешно. Линията на бедността не е праг за оцеляване, а граница, под която доходът е значително по-нисък от типичния за страната. Затова, когато средните доходи растат, линията също се вдига, а броят на „бедните“ може да не намалее. Това не означава, че статистиката лъже — означава, че тя мери неравенство, а не само липса на храна и покрив.
Разпределението на бедността е неравномерно. Най-засегнати са безработните, самотните родители, многодетните семейства, възрастните хора, които живеят сами, хората с увреждания и хората с ниско образование. При тези групи няколко риска се наслагват: нисък доход, лошо жилище, ограничен достъп до лекар и транспорт, липса на информация за правата. Всяка от тези предпоставки подсилва останалите.
Регионалните различия са може би най-видимата част от картината. София концентрира високи доходи, услуги и работни места, а Северозападна България — Видин, Монтана, Враца — е сред най-бедните райони в Европейския съюз по почти всеки показател. Между тях стоят областни градове с работеща индустрия и села, в които единственият работодател е общината. Разликата не е само в доходите, а и в очакванията за бъдещето.