Протестът е най-видимата форма на гражданско участие. Той не изисква партия, членство или програма — достатъчно е едно искане и достатъчно хора, които го споделят. В България след 1989 година протестът се появява на няколко вълни, и всяка от тях е свързана с конкретно решение или криза, а не с обща политическа алтернатива. Това обяснява и силата, и слабостта му: той е бърз, но рядко траен.
Първата вълна започва още преди края на 1989 година. Независими сдружения, най-известното от които е екологичното „Екогласност“, организират подписки и протести срещу замърсяването и срещу строежите, които застрашават природата. Исканията са конкретни, но посланието е по-широко: хората искат да бъдат питани. През 1990 година към тях се добавят студентски окупации и стачки, а исканията вече са за свободни избори, независими медии и край на партийния контрол.
Кулминацията на този период е общата стачка през ноември 1990 година. След месеци на протести, студентски окупации и натиск от синдикатите правителството на Андрей Луканов подава оставка в края на ноември. Това е рядък случай, в който улицата и стачката пряко свалят кабинет. Но политическата криза не се решава — следват избори, нови коалиции и усещане, че промяната се бави.