Читалището възниква от проста потребност: на една общност ѝ трябва място, където да държи книги и да се събира. През Възраждането такива места се появяват в градовете, където има търговци, учители и пари за вестници. Името идва от „чета“ — място за четене, но дейността бързо излиза извън читалнята: там се организират сказки, вечеринки, театър, томболи за набиране на средства и стипендии за ученици. Читалището не е държавна служба и не е църковна институция, а доброволно сдружение на граждани с избран устав.
За начало на движението се приема 1856 година, когато в Свищов местни учители и търговци основават първото читалище. Скоро след това подобни организации се появяват в десетки други градове, а след Освобождението — и в по-малките населени места. Разпространението е толкова бързо, защото моделът е евтин: нужни са стая, няколко рафта, абонамент за вестници и хора, готови да работят без заплата. Читалището се превръща в първата масова гражданска организация в българските земи.
В първите десетилетия след 1878 година читалището е и училище за възрастни, и клуб, и сцена. В него се четат лекции по хигиена и земеделие, провеждат се общински обсъждания, откриват се кооперативни и женски дружества. Библиотеката е малка, но редовно обновявана, а театралните групи играят пиеси, преведени от руски и френски. За много хора това е единственият достъп до книга извън училището и църквата.