Дете гледа кутия, в която е сложена топка. Влиза друг човек, излиза, а топката се мести в шкаф. Детето е видяло преместването. Попитано къде ще търси човекът топката, четиригодишното казва: в шкафа. То знае къде е топката и предполага, че другият знае същото. Тази грешка е толкова характерна, че се използва като тест за способността да си представиш чуждото съзнание — и възрастните я правят постоянно, само че по-фино. Затова и възрастните се обиждат, когато обяснението им е било ясно само за тях. Затова и възрастните повтарят същата грешка.
Способността има две части. Първата е да разбереш, че другият има свои знания, които може да са различни от твоите. Втората е да използваш това, за да предвидиш какво ще направи. Без първата не можеш да лъжеш, да се пазариш, да се шегуваш с ирония или да обясняваш нещо, защото всички тези дейности изискват представа за това какво другият има в главата си. Ето защо темата не е детска, а ежедневна. Поради това и най-добрите обяснения започват с това, което другият вече знае. Способността е основа на почти всяко социално умение.
Проблемът е, че тази способност работи на автопилот и с грешни допускания. Когато знаеш нещо, трудно си представяш как изглежда то за човек, който не го знае. За тази причина инструкциите ни изглеждат ясни, а слушателят се губи на второто изречение. Обяснението на експерт звучи като списък от изводи без стъпките между тях. Не защото не иска да помогне, а защото не може да види собственото си знание като отсъствие у другия. Това е и причината експертите да звучат снизходително, без да го искат. Добрите учители питат, преди да обяснят.