Идеята за разделение на властите не е българско изобретение. Тя израства от английската практика след 1688 година и получава класическа форма в книгата на Шарл дьо Монтескьо „За духа на законите“ от 1748 година. Монтескьо твърди, че в една държава има три различни функции — да се приемат закони, да се изпълняват и да се съди по тях — и че свободата е възможна само когато те са в различни ръце. Ако законодателят е и съдия, той ще пише закони, удобни за собствените му решения. Ако изпълнителната власт назначава съдиите и плаща заплатите им, независимостта е само на думи. Българските учредители от 1991 година са познавали този аргумент и са го превърнали в първите членове на Конституцията.
Член 8 от Конституцията формулира принципа кратко: държавната власт се осъществява при спазване на разделението между законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Член 1 добавя, че България е република с парламентарно управление и че цялата държавна власт произтича от народа. Тези две разпоредби се четат заедно: народът е източникът на властта, но не я упражнява сам, а чрез органи, чиито правомощия са изброени и ограничени. Суверенитетът не принадлежи на парламента, нито на президента — той принадлежи на избирателите и се делегира за срок.
Законодателната власт е уредена в глава четвърта. Народното събрание приема законите, бюджета и данъците, ратифицира международните договори, обявява война, дава амнистия и избира редица органи — омбудсмана, Сметната палата, част от съдиите в Конституционния съд, част от Висшия съдебен съвет, управителя на Българската народна банка. То не управлява и не издава административни актове. Изпълнителната власт принадлежи на Министерския съвет, който ръководи вътрешната и външната политика, изпълнява бюджета и разпорежда с държавното имущество, а президентът има собствени, изрично изброени правомощия — той не е част от правителството.