В село Българи, в Странджа, вечерта на 3 юни хората се събират около жарава. Нестинарите влизат боси в огъня и танцуват с икони в ръце. Около тях — тъпан, гайда и стотици очи. Църквата отбелязва деня на св. Константин и Елена, но това, което се вижда, е по-старо от празника: огънят, кръгът, босите стъпки. Именно такива сцени карат изследователите да говорят за „езически следи“.
Когато България приема християнството през 864 г., църквата не може да изтрие един календар с една заповед. Тя прави това, което всяка институция прави с дълга традиция: не я унищожава, а я преименува. Старите празници остават на същите дати, но получават нови имена, нови светци и нов смисъл. Историците наричат това „религиозен синкретизъм“, а в народния език то е „двуверие“ — човек ходи на църква и пази старите обреди.
Най-ясните следи са в зимния цикъл. Бъдни вечер и Коледа съвпадат с периода на зимното слънцестоене; коледарите обхождат къщите с песни за здраве и плодородие, което е по-старо от християнското послание. Сурва, на 13 и 14 януари, е новогодишен обред с маски и звънци; кукерите гонят злото и „събуждат“ земята. Това не е просто забавление, а обред за началото на годината. През 2015 г. „Сурва“ в Пернишко е вписана в ЮНЕСКО.