Едно дете пита откъде е светът. Възрастният може да отговори с физика, с религия или с мълчание. Всяка култура е отговаряла на този въпрос и почти всяка е стигнала до разказ, а не до формула. Затова митовете за сътворението не са примитивна наука. Те са начин да се подреди хаосът в картина, в която човекът има място. И точно това ги прави сравними, въпреки че подробностите им нямат нищо общо помежду си. Поради това въпросът не е кой разказ е по-стар, а какво прави всеки от тях разбираемо за своята общност.
Мотивите се повтарят изненадващо често. Светът изниква от вода или от безкраен океан. Изниква от хаос, който трябва да бъде разделен — небе и земя, светлина и тъмнина. Изниква от слово: казано е и става. Изниква от яйце, което се разцепва. Има и вариант, в който светът се прави от тялото на убито същество. Различни са образите, но структурата е една: има преди, има акт на създаване и има след. Това сходство не доказва общ произход; то по-скоро показва, че въображението работи с малко на брой елементи.
Общото не е съдържанието, а функцията. Митовете обясняват три неща: защо има ред, защо има страдание и какво трябва да прави човекът. Всеки разказ за началото е и разказ за правилата — кой е длъжен да работи, защо се жертва нещо, защо смъртта е част от живота. Митът не се проверява с въпрос „вярно ли е“, а с въпрос „какво прави разбираемо“. В това отношение той е по-близо до правото, отколкото до науката. Именно затова той се предава с разказване, а не с обяснение.