Представи си, че искаш да намериш къде е една топка, като я осветяваш. Светлината се отразява и се връща, а по времето на връщането съдиш за разстоянието. При много малки обекти обаче светлината не е неутрален наблюдател: тя има енергия и при сблъсъка рита обекта. Ако искаш по-точна картина, използваш по-къса вълна, което значи по-голяма енергия, което значи по-силен ритник. Точността и смущението растат заедно и това не е въпрос на по-добър инструмент, а на самата природа на измерването. Затова има цена за всяка придобита точност и тази цена не се плаща с пари.
Принципът на неопределеността казва, че не можеш едновременно да знаеш много точно положението и импулса. Това не е защото апаратурата е груба, а защото частицата не притежава едновременно точни стойности на двете. Формулировката е математическа: произведението на двете неопределености има долна граница, която не може да бъде прескочена. Колкото по-тясно е разпределението по едното, толкова по-широко е по другото. Това е свойство на описанието, а не на нашето невежество. Ето защо е по-точно да се каже, че двете величини не съществуват едновременно с пълна точност; това е твърдение за света.
Оттук популярното обяснение с „грубо мерене“ е подвеждащо. То внушава, че частицата си има точни стойности и ние просто ги разваляме, когато ги пипнем. В действителност ограничението е по-дълбоко: състоянието не съдържа едновременно и двете информации. Ако подготвиш частица с много точно положение, тя няма да има определен импулс — не защото го е загубила, а защото не е имала. Разликата между тези две обяснения звучи философска и има последствия за това какво изобщо може да се предскаже. Поради това разликата е не в точността на уреда, а в това какво изобщо има смисъл да се пита.