В една кухня в края на ноември мирише на кисело зеле. Две жени режат зелето на тънко, трета бърка лютеницата в голям казан, а на масата вече чакат бурканите, измити и обърнати. Никой не гледа часовник. Това не е готвене, а подготовка за зимата — работа, която се прави веднъж и се яде шест месеца.
Българската трапеза не е списък от ястия, а ред. Първо хлябът и солта, после салатата, после основното, после сладкото и кафето. Този ред се пази и в селската къща, и в градския ресторант, макар никъде да не е записан. Той казва нещо просто: масата има начало и край, а човекът, който седи на нея, е гост, докато не го поканят да остане.
Хлябът идва пръв на всяка маса, но при празник той е и предмет на жест. На Бъдни вечер питата се чупи от най-възрастния, а парчетата се раздават по старшинство. На Великден козунакът се меси с масло и жълтъци и се носи за освещаване. На сватба краваят се вдига над главите. В тези три случая хлябът не е само храна, а знак — за начало, за празник, за ново семейство. Баницата е следващата стъпка: кори, яйца, сирене и мая, и безкрайни варианти според това какво има вкъщи.