Площадът е празен в три следобед. Магазинът работи до пет, кметството — до четири, автобусът минава два пъти на ден. На пейката седят трима души, всички над седемдесет. Къщите около тях са поддържани, но през повечето време заключени. Това не е изоставено село; то е село, в което живеят малко хора и в което животът е подреден около тяхната възраст. В селото времето се мери с автобуса и с посещението на лекаря, а не с работния ден.
Към 7 септември 2021 г. в България има 5 257 населени места: 257 града и 5 000 села. В селата живеят 1 737 725 души, или 26,7% от населението. Преди сто години съотношението е било почти обратното. Промяната не е станала изведнъж и не е резултат от едно решение; тя е резултат от милиони малки решения — да се търси работа, училище, лекар, път. Всяко от тези решения е лично, но сборът им е демографски.
Обезлюдяването има два двигателя. Първият е естественият: в селата раждаемостта е по-ниска, а възрастните хора са по-голям дял. Вторият е миграцията: младите отиват в града или в чужбина и не се връщат. Когато тези два процеса работят заедно, се получава това, което статистиката нарича „демографска пустиня“: село, в което няма деца, няма училище и няма автобус. Тогава дори хората, които искат да останат, нямат как.