На пазара в малък град две жени си говорят. Едната казва „мачка“, другата — „котка“. После едната казва „отивам на пенджер“, а другата не разбира. Те не спорят; те просто идват от различни краища. Езикът има география и тази география се вижда най-ясно в думите за най-обикновени неща — храна, къща, работа, време.
Диалектът не е развален книжовен език. Той е местна система със собствени правила, която е също толкова последователна, колкото и официалната норма. Разликата е, че книжовният език е избран и кодифициран, а диалектът се е получил сам, от стотици години живот на едно място. Затова е грешка да се говори за „правилен“ и „неправилен“ диалект: има книжовна норма и има местни норми. Диалектът има свои правила за ударение, за членуване и за време. Езиковедът не поправя диалекта; той го описва.
Българските говори се делят на три големи групи: северни (мизийски), южни (рупски, родопски, тракийски, странджански) и западни (шопски и крайни, наричани още торлашки). Най-важната граница е ятовата: тя минава приблизително от Никопол към Солун и дели западните говори, където ѣ се произнася като „е“, от източните, където дава „я“ или „а“. Затова на запад се казва „бел“ и „хлеб“, а на изток — „бял“ и „хляб“.