Дете казва „ако ще дойда, ще ти се обадя“ и възрастният го поправя. Детето не е чувало това правило никъде, но вече е усвоило хиляди други. То знае къде е ударението, как се образува множествено число и защо някои думи не се съчетават. Никой не му е преподавал системата. То я е извлякло от стотици часове слушане. Точно това прави езика странен обект: правило, което никой не е гласувал, но всички го спазват. Затова езикът е по-скоро навик на общността, отколкото списък с правила. Ето защо е по-точно да се каже, че общността го поддържа, а не че някой го налага.
Езикът има няколко нива и на всяко има правила. Звукове — кои съчетания са възможни и кои не. Морфология — как се променят думите. Синтаксис — как се подреждат в изречение. Смисъл — какво означава едно изречение в контекст. На всяко ниво има грешки, които никой не прави, и такива, които всички правят. Разликата между тях е най-интересното, защото показва къде системата е твърда и къде се движи. Поради това грешките на едно ниво дразнят повече от грешките на друго, без това да е случайно. Заради това е добре да се знае, че грешката е социална категория, не само езикова.
Промяната е бавна и колективна. Никой не решава, че една форма ще замести друга; просто старата се използва все по-рядко и накрая изчезва. Никой не решава, че определена конструкция е невъзможна; тя просто не се появява. Ето защо езикът е едновременно много стабилен и постоянно подвижен. Стабилен е, защото трябва да бъде разбиран от всички. Подвижен е, защото всяко поколение го учи наново, от други хора и в други ситуации. Именно затова е толкова трудно да се каже кога точно една форма е станала нормална. Ето защо и езикът се усеща едновременно като строг и свободен.