Отиваш на село и чуваш дума, която не разбираш. Питаш какво значи и получаваш обяснение, което поражда още две непознати думи. Това не е чужд език. Това е същият език, но местен — с друг изговор, други думи и понякога друга граматика. Диалектът не е грешен вариант на книжовния. Той е форма, която се е развивала самостоятелно в определена област, с местна история и местни връзки. Ето защо е по-добре да се говори за местна реч, отколкото за изкривен книжовен език, защото тя има свои правила и своя последователност.
Диалектът има разлики на няколко равнища. В произношението — как се редуват гласните, къде пада ударението. В лексиката — думи за неща, за които книжовният език има друга дума или няма никаква. В граматиката — окончания, членуване, форми за минало време. Българските говори са силно различни: северните и южните се различават осезаемо, а шопският и рупският имат собствени характерни черти. Поради това една и съща дума може да значи различни неща на двеста километра разстояние. Един и същ текст може да звучи различно, без нито един от двамата да е сгрешил.
Границата между диалект и език не е езикова, а политическа. Има случаи, в които две форми се разбират взаимно, но се смятат за отделни езици, и обратни, в които не се разбират, но се наричат диалекти на един. Критерият обикновено е държава, литература и училище. Ето защо въпросът „диалект или език“ не се решава с речник, а с история. Лингвистиката предпочита да говори за варианти, за да не влиза в спора. Именно затова езиковата карта не съвпада с държавната граница. Ето защо е по-честно да се казва вариант, а не грешка, когато става дума за цяла област.