Ръкописът лежи отворен на масата. Буквите приличат на малки рисунки: ѫ, ѧ, ѣ, ъ, ь. Човек, който чете съвременен български, разпознава някои думи, но не всички. „Пѫть“ изглежда странно, докато не разбереш, че ѫ е носова гласна, която днес е станала ъ. „Пѧть“ също изглежда странно, докато не разбереш, че ѧ е станала е. Това е старобългарският — езикът, на който са написани първите славянски книги.
Старобългарският е първият книжовен език на славяните. Той не е езикът на едно село или на една област, а език, създаден за превод. Кирил и Методий превеждат на него евангелията и богослужебните книги през IX в., за да ги разбират хората, а не само учените. Затова той е едновременно изкуствен и жив: изкуствен, защото е подреден за книга, и жив, защото расте от говоримия език на солунските славяни.
Най-лесно се разпознава по звуците. Старобългарският има носови гласни, които днес в българския липсват: ѫ (голям юс) и ѧ (малък юс). Има и ят — ѣ, който се произнася различно в различните краища, и ерове — ъ и ь, които някога са били кратки гласни, а днес единият е просто знак. Затова „пѫть“ днес е „път“, а „пѧть“ — „пет“. Тези букви не са украшение; те показват как е звучал езикът преди хиляда години.